Детската агресия и авторитарното родителство

Всекидневното сблъскване със случаи на агресивно поведение на деца кара човек непрекъснато си задава въпроса какви са причините, кое кара децата да проявяват жестокост, която понякога надхвърля най-смелите представи на човешкото въображение в това отношение. 

Изследванията на деца и юноши с агресивни прояви предлагат извода, че основният фактор, който обуславя агресията у тях е външен – това е социално битовата среда и по – конкретно семейството и близкото обкръжение, като освен “социална утроба”, тя е източник на първите психични травми за детето.

Още на Фройд му хрумва, че първите детски спомени са важни за характерологията и психологията на агресията и неврозите. Според неговата теория за влеченията агресията се разглежда като устойчива характеристика на индивида. Привържениците на тази идея използват различни термини за обяснение на поведението:

• Агресивно влечение – Зигмунд Фройд;

• Ген на агресивното влечение – К.Лоренц;

• Инстинкт на агресивността – Мак Дугъл.

Според тримата автора агресивността има биологична предразположеност, т.е. тя има физиологични и еволюционни корени в развитието на човешката общност. Самата агресивност не възниква автоматично като влечение в организма, а е следствие от неудовлетвореността на определена психологическа потребност. Според тази идея неудовлетвореността се явява стимулатор за проява на агресивно поведение, което преустановява своето функциониране в момента, в който потребността се удоволетвори.

Докато бихейвиористите приоритетно поставят в основата на агресивното поведение значимостта на ситуацията и хората в нея, то при представителите на руската школа агресивното поведение се разкрива чрез постъпките, съзнателно поставените цели, които човек прилага в процесите на реализиране на основната си дейност – игра, учене, общуване, труд. Установено е, че когато в човек възниква вътрешно личностен конфликт, той се стреми да го разреши чрез несвойствени, и дори нехарактерни за него начини – чрез прилагане на агресивност в момент на силна фрустрация. При вътрешно личностния конфликт възниква противопоставяне на собствените желания, интереси и цели. Затруднената възможност за разрешаване на конфликта създава силно емоционално напрежение, в следствие на което човек пренасочва тези свои желания, интереси и цели към другите хора, като очаква те да му помогнат да ги разреши. В такива случаи очакванията са много големи и когато това не се получи, човек експонира своята неудовлетвореност спрямо друг човек. Той става избухлив, обидчив и отмъстителен. Агресивното поведение от гледна точка на психологията на девиантното поведение се разглежда като процес на противопоставяне на личностни желания със стремеж за себедоказване.

Независимо, че много родители съзнателно ограничават агресивността, и то с вътрешна убеденост, в малкото изключения на съзнателно подкрепяне на агресивността – в случаите, когато детето трябва да се защити, те могат несъзнателно да формират агресивно поведение и това става по няколко начина:

• Чрез собствения модел на поведение, с оценките и диспозициите към различните форми на насилие и тяхното изразяване или чрез собствените си предразсъдъци;

• Чрез загубата на контрол върху детето в неговия ежедневен живот, особено когато това е съчетано с непълноценни отношения (недостатъчно познаване на детето, нечувствителност към това, което прави, незнание за връзките му с други деца, за поведението му и т.н.);

• Чрез слабата дисциплина и незаинтересованост от поведението; използване на физически наказания;

• Чрез отчуждението, безразличието, враждебността и търпимостта към агресивността на детето;

Ранните жизнени преживявания и опит са силно определящи за агресивността. Потиснатите, бити или малтретирани деца израстват след това често като родители, които малтретират собствените си деца. Наказанието ограничава агресивността, но може и да подпомогне нейното развитие: като се превърне в модел на поведение, като се насърчи неговото възпроизвеждане.

Агресивността може да бъде предизвикана и чрез стремежът да се създаде добро впечатление у връстниците, ситуациите, когато детето е принудено да направи впечатление или да запази себеуважението си, когато не иска да се чувства губещо или в името на справедливостта да се отвърне на агресията с агресия. Това може да се тълкува като възприет авторитарен модел на поведение от родителите, където ,за да се постигне привидна сигурност и да се скрие неуспехът и слабостта се подценяват другите хора.

Няколко фактора на семейното възпитание имат огромно значение за формирането на агресивно поведение на детето в семейството:

• Реакцията на родителите на неприемливото за тях поведение на детето;

• Характерът на отношенията между родители и деца;

• Нарушено общуване в семейството;

• Степента на семейна хармония или дисхармония;

• Характерът на отношенията с другите деца в семейството;

• Пълно или непълно семейство;

• Конфликтно семейство;

• Упражняване на системно насилие над децата;

• Съществени пропуски във възпитанието;

Ако се разгледа типологията на родителите и в частност авторитарния модел на възпитание, може да се достигне до по – пълна представа за мотивите на детето да бъде агресивно. Авторитарният родител се асоциира с:

• Ригидност – тази нагласа поддържа определени вярвания, даже в ситуации, когато те нямат достатъчно обяснителни възможности.

• Нетолерантност към неопределеността – този тип родители изпитват затруднения в ситуации, които не са ясно определени.

Те са ограничаващите родители, използващи като стил наказанието, изискват подчинение, следване на указанията, уважение към работата и усилията. Тяхното поведение се отличава с поставянето на много ограничения и упражняването на силен контрол. Децата на този тип родители се отличават със социална некомпетентност. Те са тревожни, без инициатива. Силовите методи за дисциплина ги прави агресивни. Авторитарният родител изисква подчинение и уважение и това създава враждебност. Ако се използва Фройдовият модел за съзнанието и безсъзнанието, враждебността към родителския авторитет ще се изрази в несъзнателна форма, тази враждебност няма да се приеме от съзнанието. Но това не означава ,че натрупаната враждебност, която е подтисната от съзнанието на детето, няма да излезе на повърхността отново. Авторитарността не предполага уважение. Стремежът към доминиране може да е неосъзнат и да се скрие под различни маски: „прекалена доброта“, „свръх-грижовност“, „мъченичество“ и други.

Авторитарния тип на родителско поведение се изразява в:

• Ригидно поддържане на правилата;

• Конфронтиране и наказване на лошото поведение;

• Изразяване на гняв и неодобрение;

• Правилата не са ясни;

• Възгледът за детето е, че се води от неконтролирани и нежелателни импулси;

• Детските мнения и желания не се вземат под внимание;

• Настояване на строго следване на правилата даже когато будят съпротива;

• Нетопли отношения и съпричастност към това, което става с детето;

• Няма планиране на съвместни действия.

Детското поведение в отговор на авторитарното възпитание се определя в:

• Конфликтни и дразнещи деца;

• Страхливост, тъга и нещастност;

• Лесно раздразними;

• Ленивост;

• Враждебност, изпълнена с вина;

• Стрес;

• Недружелюбност и безцелност;

• Агресия.

Възможно е родителите да са агресивни по милион начини, не само като го бият. Много нежната майка например внушава вина и принуда у детето си: “Ако не хапнеш тази хапка, мама няма да те обича“. Ние не осъзнаваме колко много агресия изсипваме върху децата си, агресия, която привидно не прилича на враждебно отношение. Така детето насила започва да се стяга, да пренебрегва “Аз-а”си и крайните форми на агресия са типични за деца, изтърпели като малки много агресия в семейството в различен вид и форма.

Установено е, че ако децата са в лоши отношения с единия или с двамата родители или чувстват, че в семейството ги смятат за негодни за нищо или са безразлични към тях, съществува голяма вероятност те да започнат да се държат агресивно към близките си. През периода на юношеството семейните отношения претърпяват сериозни изменения, свързани с развитието на автономията, търсенето на идентичността и промяната на привързаността на детето към другите. Причините за конфликти между родители и юноши могат да бъдат различни:

• Биологичните промени в организма през пубертета;

• Когнитивните промени – нарастването на идеализма и способността за логически разсъждения;

• Персоналните промени – промени в идентичността, автономността, вътрешната свобода;

• Промените у родителите, свързани с възрастта;

• Насилващите очаквания от страна на „значимите други“

Юношите могат да сравняват своите родители с идеала за родител, който имат и в резултат на това да се разочароват от тях или да започнат да ги критикуват.

Спомените от развода, страховете и страданията могат да се съхранят за много дълъг период в детското съзнание и подсъзнание. Разочарованието, което ще преживеят, ще бъде силно и съществува голяма вероятност децата да достигнат до разрушителното поведение. Те имат ниска самооценка и проблеми с общуването, отношенията с другите често ще имат конфликтен характер.

Родителите неволно изкривяват нормалната, здравата агресия, която идва с прохождането, с първите години, когато започва “фазата на Аз-а” в развитието на детето. За родителите това е началото на “ходенето по ръба”. От това, че някои не толерират детското мнение, започва системното потискане и тогава детето търпи агресия. Според психолозите проявите на агресия са израз на дълго натрупване, което след време вулканично изригва и то в предозирани мащаби. А поводът за “отключването” може да е най-безобиден на пръв поглед.

Чрез агресията децата изразяват гнева и протеста си. Гневът е вторично чувство. В основата му лежат болка, унижение, обида и страх. В семейната среда, в която царят прекалено много забрани, се създават предпоставки за тревога и вина, които могат да отключат девиантното поведение. Видимо е, че конфликтната семейна среда се отразява на децата, тъй като те са въвлечени в нея и така тя ги травмира и развива у тях чувство заотхвърленост.

Родителите на агресивните деца понякога не изпитват чувство на вина, когато наказват децата си, не се опитват да вникнат в причините за деструктивното им поведение и остават равнодушни към техния емоционален мир. Агресията се превръща в тумор в семейството, а той трябва да бъде умело идентифициран, анализиран и обезвреден, преди да погълне всичко около себе си.

Децата на авторитарен тип родители са склонни към някакъв тип агресия, породена от страх и тъга. Болка и нейното проявление. В животът на потисканото дете расте едно негодувание и същевременно радушност към чуждите проблеми. То възприема себе си в центъра на вселената си, абсорбира всеки вид емоция и натрупва излишък от самообвинения, егоистични мисли и склонност към депресия. Ако се разгледа връзката между консервативните родители, техните либерални деца и дори се вмъкне разглезеното потомство на вторите, картината би придобила един социално – културен и исторически облик. Дали „времената“ са главен ключов елемент от психологията на семейството, дали изначалните нагонни прояви могат да бъдат както поощрявани, така и потискани – стига да е угодно на моралните устои на обществото и дали решението не се крие там – това би било обект на друго, също толкова интересно изследване.

Източници:

Демирева Т., Будева С. „Девиантно поведение“, Фабер, 2005

Стаматов, Р. „Детска психология“, Хермес, 2000г.

Ратнер, Й. „Психоанализа, класиците“, Кибеа, 2010г.

Не чакайте трудната ситуация, пред която е изправено детето Ви да премине „от само себе си“! Ние, психолозите от „Инсайт“ сме насреща Ви и ще Ви подкрепим в приключението наречено родителство! Свържете се с наш детски психолог в гр.Бургас!

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, за контакт с мен натиснете ТУК.