Самопомощ за родители: „Мамо, не мога… не, аз сам!“ - парадоксът при малкото дете

Скъпи родители, ако имате малчуган между две и пет години, вероятно вече сте се сблъсквали с „парадоксалното“ поведение: в единия момент детето е невинно усмихнато и нежно, а в следващия реве с всички сили, защото му режете хляба „по грешния начин“.

Вие сте в пълна почуда, то пък – в буря от емоции. В този момент много родители възкликват нещо от рода на „Къде изчезна моето сладко бебче и кога се превърна в този шеф-дръвник, който командва всички в дома?“. Истината е, че зад този хаос стоят неподозирани вътрешни процеси: мозъкът на малкото дете се развива с главоломна скорост, усещането му за „аз“ се разцъфтява, а стремежът му да проумее огромния свят го тласка към всякакви крайности.

Разкъсани между „бебе“ и „голямо дете“

Няма как да не сте забелязали как децата, които до преди пет минути са били самоуверени малки лъвчета, изведнъж се хващат за крака ви и казват: „Дръж ме! Страх ме е!“. Тези внезапни обрати са изцяло в реда на нещата, макар да ни карат да се чудим дали да не повикаме някой екзорсист.

Емоционалните крайности произтичат от това, че малкото дете още не е напълно „голямо дете“, но вече не е и бебе. Понякога се чувства супер силно и компетентно (примерно мие само зъбите си или се опитва да копира рецепти от YouTube), а друг път пак моли мама да го храни с лъжичка, защото „Не мога“ и „Искам да съм бебе!“.

Представете си 3-годишната Мими, която сутринта бодро казва: „Аз мога сама!“ и сама си обува обувките, но вечерта, когато я викате за баня, казва „Няма да се къпя!“ и пада на земята с драматичен плач. Тя буквално се лута между желанието да е „самостоятелна Мими“ и нуждата да бъде „малкото бебче, което мама гушка“.

Защо настъпва тази буря от противоположни чувства?

Нека припомним, че мозъкът на децата на тази възраст е като оживял научен експеримент – постоянно се „пренарежда“, расте, учи се на нови думи, нови движения, изгражда си собствена „лична теория на света“. Затова днес малчуганът може да е любопитен и отворен към всяка „голяма“ задача (сам си откопчава якето, сам си сипва вода в чашата), а утре се „регресира“ и иска от вас да му закопчаете всяко копченце на пижамата, защото „Мога, ама не искам“.

Допълнително, докато осъзнава „Аз съм отделен човек“, детето получава две усещания. 

• Първото: „Значи мога да решавам и да казвам ‘НЕ’!“. 

• Второто: „Ех, ама ми е страшно да не сбъркам, да не ме изоставят, да не се окаже, че не се справям…“. 

Резултатът е, че един ден настоява да се качи само по стълбите, а на следващия – пищящо се вкопчва във вас, защото „Стълбите са големи!“.

Представете си вечер, в която детето отказва да заспи само в леглото си, плаши се от тъмнината и настоява да го държите за ръка. На сутринта обаче става абсолютно независим шампион, който си приготвя раницата за градината и казва: „Не ми помагай!“. И всъщност – това е напълно нормално.

Как реагираме ние, възрастните – и защо понякога се проваляме?

Обикновено, когато децата показват „лошо“ поведение, инстинктът ни е да го спрем. Уговаряме, молим, предлагаме награди, а когато всичко се срине в плач и тръшкане, накрая може да викаме или да заплашваме. Но често зад детското „НЕ!“ стои съвсем реална нужда – може да е страх, може да е желание за контрол, може да е гняв от нещо друго.

Ако бързо заклеймяваме поведението като „грубо“ или „безобразно“, няма да видим, че хлапето всъщност казва „Не се чувствам комфортно“, „Притеснявам се“, „Моля, помогни ми да разбера света!“. Често не е, че детето „не иска да слуша“, а че не може да изрази по друг начин своята тревога или нужда.

Един пример: малката Нина в асансьора се обръща към почти непозната жена с вик „Не те харесвам! Махай се!“. Отстрани изглежда възмутително, но детето може да е уплашено – асансьорът е тясно пространство с непознати, а тя не знае как да каже „Притеснявам се от тези хора“. Ако хукнем да се караме „Как не те е срам?“, ще задълбочим напрежението, вместо да успокоим и обясним: „Непознатите понякога изглеждат страшни, но аз съм тук с теб“. Номерът е да надникнем отвъд видимото.

Понякога, за да се справим с детските кризи, е нужно да променим ъгъла, от който гледаме нещата. Когато детето откаже да измие зъбите си, вместо да казваме „Или ги мий, или няма приказка за лека нощ!“, можем да предложим друго: „Пастата ти мирише ли ти странно? Хайде да изберем друга паста, която мирише на ягода или дъвка?“. Така променяме сценария и работим с нуждата на детето (да има контрол, да не се страхува от силен ментов аромат, примерно).

И като цяло, ако наблюдаваме „лошото“ поведение и си зададем въпроса „Какво се крие зад него?“, ще открием най-различни послания: „Имам нужда от внимание“, „Нищо не разбирам, помогни ми“, „Искам да се почувствам силен/силна в този момент“.

Да разгадаем детето си

Тази неравномерна, „нелогична“ линия в поведението на малките деца е естествена част от тяхното развитие. В един момент са „любящи ангелчета“, а в друг – „мини-наполеоновци“. Но всъщност, те едновременно търсят закрила и се стремят към независимост. Затова е най-добре да ги приемем такива, каквито са – не „мини възрастни“, а малки хора, търсещи границите на собствената си свобода.

Първата крачка към хармония е да схванем, че зад всяко „Не! Не искам!“, „Остави ме!“, „груби“ прояви и драматични плачове се крие някакъв зов: за помощ, за сътрудничество, за разбиране. Ако започнем да слушаме този зов, вместо да се борим с поведението „на повърхността“, ще разпознаем дали малчуганът е уплашен, несигурен или просто има нужда да покаже собствената си сила.

И нека си признаем – когато децата са толкова малки, всичко в живота им изглежда гигантско: големи хора, големи пространства, нови правила (ако сте любопитни, разгледайте The Kids’ Perspective Exhibition, която направиха японците). В опит да овладеят този хаос, понякога се държат толкова разнопосочно, че ни спукват нервите. Но ако видим отвъд – че го правят, за да намерят мястото си в света, – можем да реагираме по-спокойно и мъдро.

В крайна сметка, важно е да запомните, че децата не са проекти, които се „поправят“. Те имат нужда от нас като съюзници в опознаването на света. Когато ги посрещнем с търпение и прегръдка, когато опитаме да осмислим мотивите зад техните мини-драми, те постепенно ще се почувстват сигурни да се развиват по един по-мек начин.

Прочети повече по темата тук:
Самопомощ за родители: "Задържащата среда - ключ към сигурна привързаност"" 

Не чакайте трудната ситуация, пред която е изправено детето Ви да премине „от само себе си“! Ние, психолозите от „Инсайт“ сме насреща Ви и ще Ви подкрепим в приключението наречено родителство! Свържете се с наш детски психолог в гр.Бургас!

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, за контакт с мен натиснете ТУК.