Защо агресията не винаги идва от „зли“ деца?

Представете си, че стоите в училищен коридор и виждате как едно дете – да го наречем Иван – периодично бута по-дребни ученици и им взима джобните.  

Питате се: „Това момче изобщо има ли някаква съвест, някаква емпатия? Или е морално непълноценно, сякаш няма капка човечност?“ В общественото пространство (и в разговорите по пейките) често чуваме реплики като „Той няма грам емпатия!“, „Или е лошо от малко, или нещо вкъщи не е наред“. Но, както показва научната литература, връзката между моралното развитие на децата и техните агресивни прояви се оказва по-сложна от „детето е лошо, значи му липсва морал“.

Тормозът не е просто обикновена агресия 

В наши дни говорим за „тормоз“ (bullying) като за специфична форма на агресия, при която насилникът разполага с повече власт от жертвата – била тя физическа сила, социален статус, психически контрол. За жалост, твърде дълго (включително в книги от Дикенс и други класици) тормозът е виждан като „част от израстването“. Днес вече знаем колко сериозно и трайно може да повлияе той, а редица трагични случаи (в Норвегия, Япония, Канада и САЩ) задействаха лавина от изследвания върху това поведение и моралните му измерения.

„Груби ли са по принцип?“ - спор около моралните дефицити 

Най-простото обяснение би било: децата, които тормозят, са просто „морално малоценни“ – те нямат емпатия, не им пука за болката на другите, действат като истински злодеи. Но според психологическите проучвания реалността е заплетена. Някои агресори изглежда имат високо социално разбиране и умно лавират в групата, съвсем съзнателно използвайки тормоза, за да печелят статус или награди. Да, звучи страшно, но това не означава, че напълно им липсва морал, а по-скоро че го „изключват“ (или рационализират) в определени ситуации.

При юношеската престъпност (когато говорим за непълнолетни с по-сериозни нарушения), изследванията откриват забавено морално развитие – наистина те разсъждават на по-ниско ниво от техните връстници, които не са в конфликт със закона. Но при обичайния училищен тормоз (децата, които „само“ обиждат, подиграват се и отнемат чуждата закуска) картината е много по-разнородна. Някои хулигани са особено наясно с чувствата на другите, но се възползват от това по един циничен начин.

Проактивна vs. реактивна агресия и как се вписва моралът  

Психолозите правят разлика между реактивна агресия (децата се ядосват, реагират импулсивно) и проактивна агресия (децата действат хладнокръвно, защото вярват, че ще спечелят нещо – власт, статус, забавление). Втората често се смята за синоним на тормоз. Според някои изследователи именно при „проактивната агресия“ моралът би трябвало да играе по-основна роля, тъй като детето умишлено пристъпва правилата. Но това умишлено не винаги означава, че му липсва морал напълно – то може просто да го „заобиколи“, като си казва „Е, не е голяма вреда“ или „Сами са си виновни“. Така се стига до морална неангажираност: детето знае, че наранява някого, но рационализира действията си, за да намали вината.

Странният парадокс: уж е „умно“ дете, а се държи ужасно? 

Не е рядкост, когато учителите кажат за някой побойник: „Ама той е много умен, веднага схваща нещата!“. Това не е противоречие. Някои агресори притежават високи социални умения – разбират как работят взаимоотношенията, как да натиснат психологическите бутони на жертвата. Тук логиката и моралът са две различни писти: детето може да има силно развитие в „пресмятането“ на социалните ефекти, но моралът му остава „спрян“ или отложен, когато се отнася до това да не наранява другите.

Представете си момче, което хитро настройва група деца срещу новия ученик. То знае, че ако успее да го изолира, ще получи повече внимание и популярност. Рационално – блестящ ход за него, морално – категорично погрешен. И точно тук се вижда как логическите съждения в социалния план не вървят винаги ръка за ръка с моралното осъзнаване.

Какво можем да направим – родителски (и общностни) стратегии

1. Не давайте прибързани етикети, от рода на „той е бездушен, няма грам емпатия“. Може да има емпатия, но да я потиска или използва само в определени ситуации.

2. Учете на морални правила, но не разчитайте само на тях. Когато казвате „Недей да нараняваш другите!“, подкрепете го с реални ситуации и емоционално отработване. Ако детето само повтори „Добре, няма!“, не значи, че осъзнава дълбокия смисъл.

3. Разговаряйте и с жертвите, и с насилниците. Ако агресорът е популярен, ще трябва да се обърнете към групата, за да промени нагласите си – иначе детето може да продължи да „блести“ в ролята на bully.

4. Внимавайте с предполагаемите „недостатъци в морала“. Може да не е въпрос на „неразвито морално мислене“, а на избор или натиск от обкръжението.

Сложен баланс между логика, морал и натиск от връстници 

Децата, които тормозят, невинаги са „морално кухи“ същества. Част от тях са с по-забавено морално развитие (особено по-тежките делинквенти), други са доста наясно с етичните правила, но ги прескачат с увереност, водени от инструментални цели. Трети пък се поддават на груповия дух или чувството, че това е „смешно“ или „награждаващо ги“.

Няма еднозначен отговор на въпроса „Защо детето ми тормози другите?“. Понякога е смесица от липса на осъзнат морал, обстановката, в която се движи, натиск от връстниците и лични несигурности. Но най-важното е да не се отказваме да говорим с тях за чувствата на другите, за изборите, които правят, за истинската стойност на „силата“ в обществото. Тормозът  често може да бъде просто агресивно действие, което се „оправдава“ с разни извинения.

Ако забелязвате агресия, която изглежда преднамерена и „планувана“, имайте предвид, че тук се крие, както казахме, проактивна агресия. Тя е особено опасна, защото децата могат съзнателно да я прилагат, притъпявайки моралната си тревога. Именно тогава идва ролята на родителите, педагогическите екипи и, ако е необходимо, специалистите, за да насочат детето към различен, емпатичен поглед и да сложат край на пагубния цикъл на тормоза.

Прочети повече за проект "Да подадем ръка, не агресия" ТУК.

Тази статия е създадена в рамките на проект „Да подадем ръка, не агресия“, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, за контакт с мен натиснете ТУК.