Тормозът и защо вече не е „просто част от израстването“ 

Спомняте ли си как в старите книги на Дикенс (като „Оливър Туист“) или в романите от 19-ти век тормозът над слабичкото дете сякаш беше някакъв фонов „нормален“ елемент от училищния живот? 

Героите страдат, битките се описват почти с лекота, а ние въздъхваме: „Е, част от израстването, предполагам“. Дълго време bullying-ът се разглеждаше точно така – като „задължителен ритуал“, през който младежите минават, за да се „калят“. Днес обаче картината е коренно променена. През последните няколко десетилетия изследванията върху тормоза (или bullying) процъфтяват и все по-често се питаме: „Добре, как да пресечем това явление, преди да причини трайни травми?“.

Стари времена, ново разбиране

В литературата, филмите и дори в спомените на нашите баби и дядовци тормозът често си е бил част от ежедневието: едно детенце от квартала е било редовно дразнено, заплювано, обиждано… И хората са си казвали: „Така му се падна, да стане по-силен“. За съжаление, чак през 80-те и 90-те години на миналия век трагични случаи на самоубийства или насилие (в Норвегия, Япония, Канада, САЩ) провокират медиите и обществото да отворят очи: „Я чакай, това не е просто ‘деца се дразнят’, а реален проблем, водещ до ужасни последици“.

Скандинавските учени (особено Дан Олвеус) първи надигат тревогата. И оттам насетне излиза наяве, че тормозът никак не е „безобидна закачка“, а уникална форма на агресия, при която агресорът (или агресорите) имат повече власт от жертвата. Тази власт може да е физическа (по-силен, по-едър), социална (по-популярен) или психологическа (умее да манипулира). Какво следва? Ами шокът, че тормозът далеч не е рядко явление. Оказва се, че дори и тихи, „добри“ деца могат да участват в някакви форми на агресия, стига да има социални условия за това.

Тормозът не е само шамари в училищния двор 

Когато кажем „тормоз“, по навик си представяме грамадно момче, което удря по-малкото в междучасието и му взема парите за закуска. Да, такъв сценарий има, но bully-ът може да се изявява и вербално (обиди, подигравки), социално (игнориране, настройване на другите против жертвата), кибер (разпространение на зли слухове онлайн, подигравки в чата). Често се случва да няма ясна граница между „просто шега“ и „тормоз“. Едно подхвърляне на „смешка“ за чужда сметка може да е нагла вербална атака – въпрос на контекст, на системна повтаряемост, на намерение да нараниш.

Съвременните проучвания ни казват още нещо: насилникът (агресорът) невинаги е „социален аутсайдер“. Напротив, той може да е популярен, харесван от повечето, с „добра“ социална интелигентност. Опитва се да поддържа властта си като унижава някого. Неприятно, нали?

Как изглежда в реалния живот и защо не бива да подценяваме 

Все още има хора, които махат с ръка: „Е, какво толкова – да удари едно рамо и да се оправи...“. Но трагични случаи (например самоубийства на тормозени деца) показват, че това „просто“ поведение може да има ужасни последствия.

Представете си следния мини-сценарий: Тихо момче е редовно наричано „грозник“ или „зубър“ пред класа. Всички се смеят, учителят не забелязва, родителите си мислят „просто детски шеги“. След време момчето става все по-затворено и депресирано. Никой не разбира колко тежко преживява тези „закачки“. Какво, ако започне да си мисли „никой не ме цени“ и изпадне в крайна безизходица?

Моралната гледна точка е, че децата могат да се „изключват“ от емпатията 

Една от интригуващите насоки в психологическите изследвания е, че децата, които тормозят връстници, понякога прилагат „раздалечаване от морала“. Сякаш си казват: „Няма проблем, това е просто шега, не му вредя наистина“, или „Сам си е виновен, защото е такава мишка“. Тоест – оправдават действията си, за да не се чувстват виновни.

В същото време, ако ги попитате директно „Одобряваш ли да унижаваш някого?“, вероятно ще кажат „Не, разбира се“. Това противоречие ясно ни показва, че само логичното убеждение „Не бива да нараняваме другите“ не винаги стига до истинската емоционална същност на детето, ако липсва емпатия или ако груповият натиск ги подтиква към агресия.

Какво можем да направим – родителски (и общностни) стратегии

1. Нулева толерантност, но не нулева емпатия. Много важно е вкъщи (и в училище) да се покаже, че тормозът няма място. Но вместо само да наказвате „агресора“, опитайте да говорите с него, да разберете дали сам е бил жертва или има някакви страхове, които го карат да мачка другите.

2. Учете децата на социални умения и емпатия. Превенцията на тормоза не е само „Викайте веднага на учителя!“. По-голямата част е да ги научим да бъдат емпатични, да усещат болката на другите, да знаят, че подигравките не са „просто шега“.

3. Разговаряйте за киберсвета. Днешните млади са онлайн непрекъснато и там може да се случи още по-опасен тормоз – не се вижда ясно кой боли, а аудиторията може да е огромна. Ако децата ви споделят за гадни съобщения, „приятели“, които ги унижават онлайн, приемете го сериозно, не като „детинщина“.

4. Обърнете се към учители и специалисти. Една погрешна схващана идея е „да не замесваме учителите“ или „да не издребняваме“. Но ако тормозът се повтаря, учителите могат да организират срещи, планове за подкрепа. Или пък, ако ситуацията е извън контрол, да потърсите психолог или специалист, който да работи с децата.

Да не извиняваме тормоза като „нормален растеж“

Преди 200 години, ако някой кажеше, че тормозът е само част от „изграждането“ на характер, обществото кимаше. Но вече не е така. Трагични случаи и натрупани изследвания показват колко далеч може да стигне едно „безобидно заяждане“. Когато има сериозен дисбаланс на силите и намерение да се наранява, тормозът не е приемлив.

Децата често не виждат далечните последствия, живеят в момента. Родителите и учителите сме тези, които трябва да разпознаваме сигнали, да говорим открито и да поставяме граници. И най-вече – да учим на емпатия. Тормозът не е „просто част от израстването“, а проблем, срещу който можем да се изправим, преди да е станало твърде късно.

Прочети повече за проект "Да подадем ръка, не агресия"ТУК.

Тази статия е създадена в рамките на проект „Да подадем ръка, не агресия“, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, за контакт с мен натиснете ТУК.