Митове и истини за моралното развитие при проявата на тормоз

Нямаме кой знае какви съмнения, че всяко дете, което тормози други, няма и капка съвест или емпатия, нали така? 

Все пак, ако е мило и загрижено, защо да потиска, обижда или бие съучениците си? И тук се появява дилемата: „Дали тези хулигани изначално си имат дефект в морала?“ или „Липсва ли им изцяло умението да усещат болката на другите?“. Оказва се, че научните изследвания в тази област дават по-сложни (и често изненадващи) отговори.

Емпатия, агресия и защо не винаги са полюси 

Според Хофман (2000) емпатията – способността да се вживяваме в емоциите на другите – е ключова за просоциалното поведение и за това да се сдържаме от агресия. Може да си представим, че ако един ученик осъзнае колко много наранява друго дете, ще изпита дискомфорт и ще спре. Или казано просто: силно емпатичният човек избягва да вреди, защото „усеща“ болката, която причинява.

Но някои изследвания (Joliffe & Farrington, 2004; Kaukianen et al., 1999) показват неща, разклащащи представите ни. Например, част от децата, които тормозят, имат доста добра способност да „четат“ емоциите на връстниците си (т.е. имат когнитивна емпатия), но не им пука чак толкова за последиците, които причиняват (емоционална емпатия). Това е като да сте изключително наясно колко боли някого, но все пак да продължавате, защото вярвате, че това ви дава статус или показва „кой е шефът“.

„Стереотипът на грубия глупак“ и новите факти  

Дълго време сме си мислили: детето, което тормози, е „грубо, не много умно, несигурно“ (Olweus, 1993). Но по-нови открития (Sutton et al., 1999) показват, че част от побойниците са социално интелигентни, умеещи да манипулират взаимоотношенията. Това подкопава простичката идея, че им липсва емпатия „по рождение“.

По темата за емпатията и тормоза конкретно имаме няколко ключови изследвания:

Endresen & Olweus (2001) откриват, че при норвежките тийнейджъри има слаба, но значима отрицателна връзка между „емпатична отзивчивост“ и склонност към тормоз.

Espelage, Mebane и Adams (2004) в САЩ, както и Gini, Albiero, Benelli и Altoe (2007) в Италия, използват индекса IRI (Davis, 1983) и намират също отрицателни корелации между агресивно-тормозно поведение и емпатичните способности, особено при момчетата.

Така че наистина, по-ниска емпатия често върви с по-висок тормоз. Ала връзките не са „железни“, има и нюанси. Как отбелязват Endreson и Olweus (2001), някои „побойници“ демонстрират компетенции, но що се отнася до чувствата на другите, те сякаш ги игнорират – научили са се да деактивират емоционалната емпатия, но да запазят когнитивната.

Морална неангажираност: „Не съм аз виновен, той си го заслужава“   

Бандура (1999, 2002) посочва един феномен, който нарича „морална неангажираност“: хората (и децата) могат да изключат самосанкциите си и да оправдаят вредното си поведение. Звучи ли ви познато? Например:

• „Няма нищо лошо, нали се шегуваме“ (евфемистично етикетиране).

• „Само малко го бутнах, има къде-къде по-големи ужасии!“ (изгодно сравнение).

• „Той си го заслужи, защото е голяма отрепка!“ (обвиняване на жертвата, дехуманизация).

Може да използват и аргумента „всички го правят“ или „учителят/родителят е отговорен, не аз!“. По този начин те запазват добра представа за себе си, без да изпитват вина.

Kак да помогнем без да сочим с пръст?

1. Проверявайте нагласите. Децата може да имат „оправдания“: „Той е различен, затова го закачаме“ или „Тя ме подразни, затова си го заслужи“. Помогнете им да видят, че това е морално извинение (морална неангажираност).

2. Развивайте емпатията, но не само като „Помисли как се чувства!“, а и с реални ситуации. Пример: „Опиши ми как ти би се почувствал, ако ти сложат такъв прякор?“.

3. Не създавайте силни негативни етикети: „Ти си побойник, значи нямаш сърце!“ – това само ще втвърди защитните механизми на детето. Насърчете го да осъзнае действията и да потърси друго разрешаване (доминиране чрез позитивни лидерски умения, а не агресия).

4. Учете децата да отхвърлят „колективната отговорност“. Ако видят, че още петима съученици обиждат, да знаят, че могат да кажат „Стига, това не е ок!“, вместо да се крият зад „Всички го правят!“.

Eмпатия + морална (не)ангажираност = ключ към разбирането на тормоза 

В заключение - дали децата, които тормозят, са „без емпатия“? Понякога – да, но не е задължително. Част от тях са изненадващо способни да разбират чувствата на другите, но си оправдават поведението с различни техники на морална неангажираност. И точно това ги прави още по-ефективни хулигани.

От друга страна, децата с истинска емпатия и ниска морална неангажираност рядко се забъркват в системен тормоз. За да се противодейства на bully-културата, не е достатъчно да държим лекции тип „бъдете добри“. Трябва да разкрием механизмите, чрез които децата изключват съвестта и се оправдават („Шега е!“, „Сами си го заслужават“, „Но нали не ги убивам?!“).

Ако сте родител, учител или психолог, помнете: колкото и интелигентно да е едно дете, то все още може да си „изключи“ моралната отговорност, когато вижда ползи в това (статус, забавление, „наказване“ на някого). Важно е да му покажем реалните последствия и да насърчим здравословни нагласи: „Силата ти не идва, когато унижаваш някого – а когато помагаш“. Това изисква търпение, постоянен диалог и подкрепа.

Прочети повече за проект "Да подадем ръка, не агресия" ТУК.

Тази статия е създадена в рамките на проект „Да подадем ръка, не агресия“, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, за контакт с мен натиснете ТУК.