Междуличностната игра – витална част от детството!

Във всяка от статиите си до сега се опитвам да акцентирам върху 

ЖИЗНЕНОВАЖНАТА значимост на играта за най-малките!

Освен въображаема игра „наужким„, физическа активност и изследователска игра – децата се нуждаят силно от интензивни моменти на междуличностна игра, която най-добре се постига, когато е спонтанна. Тук не говорим за настолна игра, нито за въображаема игра, която включва създаването на истории с кукли, плюшени играчки и т.н. Играчките могат да попречат на моментите на истинска среща между вас и вашето дете. Например – ако сте родители на осиновено дете – и вие и детето ви се нуждаете от такива моменти, за да може да почувствате, че принадлежите един на друг.

За да „срещнете“ наистина Вашето дете, не само не трябва да използвате играчки, а да пуснете и всички свои задръжки в играта. 

Детето Ви трябва да вижда детето във Вас – улегналият, но одухотворен възрастен, който може да се забавлява заради самото забавление, без каквато и да е била цел, различна от приятното прекарване заедно. 

Можете ли да се отпуснете и да изключите своето зряло, рационално мислене? В такъв един миг на наслада един от друг, изпитана по време на играта заедно, е опитът, който изгражда сигурната привързаност, доверие и любов между вас.

Усъвършенствайте изкуството да бъдете привлекателно позитивни.

Усмихнете се, отворете очи широко, и нека игривите, положителни емоции се покажат на лицето ви! Мислете за детето си като за малко бебе, което трябва да се научи от вас това, че светът е прекрасен и си струва да се изследва с любопитство. За да направите това, трябва да умеете да ухажвате, защото децата с тревожно-амбивалентна или тревожно-избягваща привързаност няма да направят първата крачка към ангажираща игра. Те са склонни:

– да се изолират;

– да се приближат и да ви закачат, като след това избягат и упорито да отказват да се подчинят;

– да реагират с опозиция, агресия или друга силна емоция.

Това поведение може да бъде предизвикателство за всеки родител.

Родителите с деца, които имат сигурна привързаност към тях – лесно успяват да ангажират децата си, като често се случва децата да ги търсят сами. Но е много трудно е да продължим да подхождаме към детето си с оптимизъм и надежда, когато не получаваме отговор/знак, който да ни увери, че сме на правилния път.

Всъщност – понякога може да е дори невъзможно да подходим към детето си с търпение и позитивни чувства. Гневните изблици, задушаващата прилепчивост или незаинтересоваността на детето могат да провокират в нас чувството, че сме отблъснати, ядосани, а понякога дори съжаляваме себе си.

Опитайте се първо да „видите“ тъжното, тревожното, разстроено дете, а след това да реагирате по съответния начин. 

Кажете на детето си, че разбирате неговите чувства и че те са там, защото има някаква причина за това; бъдете отзивчиви, грижливи и емпатични и ще поставите началото на пътя към емоционалното саморегулиране на малчугана. Вълнуващото естество на тези ангажиращи „срещи“, може да възхити детето ви. Бъдете готови за такава реакция на превъзбуда с успокояващи, по-бавни и по-тихи дейности, с по-възпитателен характер, за да може плавно да преминете към по-активните игри.

Както споменах – детето може да игнорира напълно вашата покана за игра! Това може да породи у вас разбираемите чувства на неадекватност, гняв и негодувание за всичкото планиране, надежди и усилия, които влагате в това. Помнете, че поведението на детето ви не е синоним на вендета. Това е едназащитна реакция срещу миналото, страданието, тревожността, фрустрацията, недоверчивостта. 

За това говорим за „ухажване“. 

Опитайте се да почувствате какво е в крехките си 3-4-5 години живот да се чувствате несигурен, че светът е безопасен или пък вашите нужди ще бъдат удовлетворени. Често правя връзка с така известните репортажи за бездомни/изоставени/неглижирани животни, които за да бъдат спасени, трябва да изградят наново чувството си за доверие към хората. Реакциите на уплашени до смърт животни от приближаващата се (дори и с най-добро чувство) ръка е най-чистата/първична репрезентация на живо същество, което поради една или друга причина губи доверието си към света. Ние сме по-развити същества от животните, но емоционалният свят на детето е също толкова крехък и първичен, а и изисква много търпение, любов и разбиране, за да бъде излекуван. Бъдете последователни, упорити и разбиращи!

Успех, скъпи родители! 

Не чакайте трудната ситуация, пред която е изправено детето Ви да премине „от само себе си“! Ние, психолозите от „Инсайт“ сме насреща Ви и ще Ви подкрепим в приключението наречено родителство! Свържете се с наш детски психолог в гр.Бургас!

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, за контакт с мен натиснете ТУК.